Днес в Украйна умря последният пацифист
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
3 април 2022 година
Допреди днешния ден ми се струваше, че най-страшните фрагменти, видени от човечеството, са черно-белите фотоси на изтощените до гибел деца в Освиенцим, планините изтерзани трупове на почтени дами и старци.
Днес светът видя тези фрагменти цветни.
Светът видя Буча, Ирпин, Гостомел. Украинските градчета след овакантяване на „ съветските освободители “ – пътища, затрупани с телата на разстреляни, изнасилвани, осакатени хора.
Днес светът се е вцепенил.
Точката, от която няма противоположен път, сякаш бе премината още през февруари, след първото убито дете.
После ние просто се отдалечавахме от нея. Всеки съветски снаряд ни отхвърляше с километри от тази точка.
След всяка разрушена къща, след всеки обречен на смърт в студеното мазе дъртак, след всяка ракета, хвърлена върху родилното, детската градина, болничното заведение, след бомбата върху мариуполския спектакъл, до който имаше надпис с големи букви „ Деца “...
Снимка Zelensky Official/Telegraph
Мисля, че през днешния ден в Украйна умря последният пацифист. След тези фрагменти не остана човек със наследник паспорт (украинските национални паспорти са със сини корици – бел. прев.), който би заговорил за каквото и да е помилван или примирие с „ съветския свят “.
Тези фрагменти ще ги помнят и нашите правнуци. Те ще влязат в учебниците по история. Независимо от това, че Фейсбук през днешния ден срамежливо ги банва като „ недопустим контент “.
Убедена съм, че същински „ недопустим контент “ вие ще получите някъде към Нова година. Когато оживелите украински деца ще пишат писма до Лапландия и ще си поръчват не нов смарт телефон или скутер, та даже и не " мир в целия свят ", а да бъде изпепелена съседната страна, да се изтрие тя от лицето на Земята.
7 април
В град Днипро към този момент цялостен час вие сирената. Тук тя е някак особено тревожна. Звукът й е като саундтрак към филм за Втората международна война.
Аз пуша права край бомбоубежището в непознатия град и чувам, чувам, слушам…
Помня, по какъв начин в детството ми от време на време пускаха сирена. По радиото (онези прашасали кутии, които ги имаше във всяка кухня) дикторката провъзгласяваше с възторг: „ Днес в московския регион на град Харкив ще се организира инспекция на противовъздушната паника “.
Питах татко си защо я ревизират. А той ми отговаряше „ при положение на война “ и безусловно се усмихваше. Усмивката му означаваше, че това е несериозно, просто формалност, няма за какво да се тормозим. И ние не се притеснявахме.
За нас думата „ война “ беше някак си… остаряла. Нещо от кино лентата на Биков „ В пердах отиват единствено старците “, от стихотворението на Симонов „ Жди меня… “, от книгите на Суворов, подредени на рафта в татковата библиотека, от учебника по история за шести клас, нещо, обвързвано с парадите на 9 май и разказите на ветераните, които идваха в нашето учебно заведение, подрънквайки с медалите и ордените си.
Когато тези образователни сирени ги пуснеха по време на часовете, нас ни изкарваха от класната стая в колона и ние, хванати за ръце, се спускахме във физкултурния салон.
– Внимание, евакуация по схемата! – сопнато командваше заместник-директорката Валентина Ивановна в учебното крило, отредено за долните класове. В ръцете си държеше огромен чертеж и се мръщеше, разглеждайки го.
А ние се кискахме и тропахме по стъпалата надолу като слончета. Часовете отменени – не е ли празник? Най гот беше, когато сирената се обаждаше по време на контролно по математика.
– Чат ли си, какъв брой им провървя на 5-и „ Б “ клас! – завиждахме ние на всеослушание. Нас инспекцията ни беше заварила на безобидната ботаника. Но все едно – гот!
В спортната зала беше шумно, всички сядаха – клас до клас – върху опънатите спортни постелки. Е, дребните.
А огромните бягаха да пушат зад учебните оранжерии.
Годината беше 1985-та, 40 години след Втората международна.
След съвсем още толкоз аз, бежанката, заставам до бомбоубежището, пуша и чувам сирената. Не образователната. Истинско предизвестие за наближаващата смърт.
Руската ракета лети точно сега. Към всеки наш град, населено място, дом, детска градина, болница, спектакъл, спортна зала. Във всека една точка на картата на Украйна.
43-ят ден от войната. А аз все още понякога не мога да допускам в това.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
3 април 2022 година
Допреди днешния ден ми се струваше, че най-страшните фрагменти, видени от човечеството, са черно-белите фотоси на изтощените до гибел деца в Освиенцим, планините изтерзани трупове на почтени дами и старци.
Днес светът видя тези фрагменти цветни.
Светът видя Буча, Ирпин, Гостомел. Украинските градчета след овакантяване на „ съветските освободители “ – пътища, затрупани с телата на разстреляни, изнасилвани, осакатени хора.
Днес светът се е вцепенил.
Точката, от която няма противоположен път, сякаш бе премината още през февруари, след първото убито дете.
После ние просто се отдалечавахме от нея. Всеки съветски снаряд ни отхвърляше с километри от тази точка.
След всяка разрушена къща, след всеки обречен на смърт в студеното мазе дъртак, след всяка ракета, хвърлена върху родилното, детската градина, болничното заведение, след бомбата върху мариуполския спектакъл, до който имаше надпис с големи букви „ Деца “...
Снимка Zelensky Official/Telegraph Мисля, че през днешния ден в Украйна умря последният пацифист. След тези фрагменти не остана човек със наследник паспорт (украинските национални паспорти са със сини корици – бел. прев.), който би заговорил за каквото и да е помилван или примирие с „ съветския свят “.
Тези фрагменти ще ги помнят и нашите правнуци. Те ще влязат в учебниците по история. Независимо от това, че Фейсбук през днешния ден срамежливо ги банва като „ недопустим контент “.
Убедена съм, че същински „ недопустим контент “ вие ще получите някъде към Нова година. Когато оживелите украински деца ще пишат писма до Лапландия и ще си поръчват не нов смарт телефон или скутер, та даже и не " мир в целия свят ", а да бъде изпепелена съседната страна, да се изтрие тя от лицето на Земята.
7 април
В град Днипро към този момент цялостен час вие сирената. Тук тя е някак особено тревожна. Звукът й е като саундтрак към филм за Втората международна война.
Аз пуша права край бомбоубежището в непознатия град и чувам, чувам, слушам…
Помня, по какъв начин в детството ми от време на време пускаха сирена. По радиото (онези прашасали кутии, които ги имаше във всяка кухня) дикторката провъзгласяваше с възторг: „ Днес в московския регион на град Харкив ще се организира инспекция на противовъздушната паника “.
Питах татко си защо я ревизират. А той ми отговаряше „ при положение на война “ и безусловно се усмихваше. Усмивката му означаваше, че това е несериозно, просто формалност, няма за какво да се тормозим. И ние не се притеснявахме.
За нас думата „ война “ беше някак си… остаряла. Нещо от кино лентата на Биков „ В пердах отиват единствено старците “, от стихотворението на Симонов „ Жди меня… “, от книгите на Суворов, подредени на рафта в татковата библиотека, от учебника по история за шести клас, нещо, обвързвано с парадите на 9 май и разказите на ветераните, които идваха в нашето учебно заведение, подрънквайки с медалите и ордените си.
Когато тези образователни сирени ги пуснеха по време на часовете, нас ни изкарваха от класната стая в колона и ние, хванати за ръце, се спускахме във физкултурния салон.
– Внимание, евакуация по схемата! – сопнато командваше заместник-директорката Валентина Ивановна в учебното крило, отредено за долните класове. В ръцете си държеше огромен чертеж и се мръщеше, разглеждайки го.
А ние се кискахме и тропахме по стъпалата надолу като слончета. Часовете отменени – не е ли празник? Най гот беше, когато сирената се обаждаше по време на контролно по математика.
– Чат ли си, какъв брой им провървя на 5-и „ Б “ клас! – завиждахме ние на всеослушание. Нас инспекцията ни беше заварила на безобидната ботаника. Но все едно – гот!
В спортната зала беше шумно, всички сядаха – клас до клас – върху опънатите спортни постелки. Е, дребните.
А огромните бягаха да пушат зад учебните оранжерии.
Годината беше 1985-та, 40 години след Втората международна.
След съвсем още толкоз аз, бежанката, заставам до бомбоубежището, пуша и чувам сирената. Не образователната. Истинско предизвестие за наближаващата смърт.
Руската ракета лети точно сега. Към всеки наш град, населено място, дом, детска градина, болница, спектакъл, спортна зала. Във всека една точка на картата на Украйна.
43-ят ден от войната. А аз все още понякога не мога да допускам в това.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ